Архитектурното наследство на Южна Добруджа: Част 4a - За бита и труда

 

 

Сгради за обитаване
- селските къщи
- градските къщи
- вилите
- чифлицит

Ненапразно в предходните части на изложението обърнах внимание на историята. След такова интензивно движение през равнината във всички посоки, от хора с различен произход и бит, след толкова завоевателни походи и люти битки, които оставят жертви и руини – къде е началото? За каменните крепости от античността и средновековието знаем доста неща, но за жилищата? Ако има каменни основи и сред тях - битови предмети, ако има описания в историческите хроники – с помощта на въображението започваме да си представяме как са изглеждали. Но дървото гори и гние, глината се разпада от дъжда и вятъра, и няма как да попаднем на цяла запазена къща отпреди хиляда години.
Приели сме, че първите “изградени” жилища са били “уземни” (полувкопани). Отначало е имало едно помещение и в него било огнището (едноделно жилище). После необходимостта наложила и второ помещение зад първото - получило се двуделно жилище, с вход от тясната страна. Това е основния тип, от който се развиват наземните жилища.
Показвам отново илюстрацията от учебника “Кратка история на българската архитектура” от 1965г. на колектив от БАН.

            Започвам със схема 1 – план на землянка. Когато жилищното помещение се вдигне над земята, входът може да бъде и на дългата страна (схеми 2 и 3). После собата се дели (схема 5), добавят се помещения встрани и се получават многоделни къщи (схема 6). Прустът може да е по цялата дължина, или само пред едно помещение - симетрично или асиметрично, без да се издава пред външните стени. Когато площта му се окаже недостатъчна, се изнася напред с колонки. Чардакът винаги е покрит, за да бъде използваем и при дъжд, и при силно слънце. Така естествено и неусетно необходимостта води и до ново, по-сложно разпределение на плана, и до ново, по-пластично обемно-пространствено решение.
Стопанските постройки се разполагат по два начина: или встрани - допрени до къщата, или отдолу под нея. При вторият начин жилищния етаж се изгражда върху по-висок цокъл, а стопанските помещения са вкопани.
Към шестте основни схеми може да се добавят вариации в зависимост от големината и състава на домакинството, конкретните теренни условия, материалното състояние и изскванията на собственика, както и от въображението майстора-строител .
За начина на изграждане вече стана дума. Само ще уточня, че основите в Добруджа винаги са от камък, а стените – в зависимост от района: в черноморския район – от камък, край Дунав и във вътрешността – от кирпич или плет, измазан с глина.

 

При тази къща крайната стая вляво е пристроена допълнително (има ясни признаци за това). Когато елиминираме тази стая, се получава чистата схема 3. Подът на двете жилищни помещения е само с едно стъпало над терена. Къщата е препокривана. Северния скат на покрива е с автентични едноулучни керемиди.

Снимката е от 1954г и ако къщата още съществува, може би е на 150 години. Според приложения план (на Г.Кожухаров), отначало е била триделна с дълбок пруст по късата страна. По-късно към двете плътни стени са пристроени обслужващи помещения с отделни входове (на снимката – вляво и вдясно). Понеже теренът е със значителен наклон, има полуподземен етаж – зимник или обор. Цокълът е измазан с глина, стените са варосани.

 

            Това е останало от къща в Брестница, община Тервел.
Имала е квадратен кьошк и истински “дълбок” зимник.
На друго място видях огнище – за съжаление зазидано (на снимката вдясно).

 

Този тип къща се среща най-често. Тя е триделна, а помещението с огнището е оттеглено навътре. Къщата на тази снимка е с по-висок цокъл, но стопанските помещения не са отдолу, а вляво до нея. Схемата е симетрична, а прустът е издаден съвсем малко напред. Парапетът е от дъски с малък процеп (фуга) между тях. Прозорците имат решетки от железни пръчки, но те са поставени отвътре, а не отвън. Прозорците се отварят навън и когато има вятър, той ги притиска и уплътнява по-добре. В отворено положение се задържат с помощта на кукички. Отворите са обрамчени с дъски, а дъските върху щурца над прозореца са изрязани в полукръг.
В Добруджа има голямо разнообразие при оформлението на дървените парапети и прозоречните рамки на фасадата.

            Къщата с квадратен кьошк е много разпространена в Добруджа.
Така изглеждаше и дядовата къща. Чардакът беше любимото ми място за игра.

 

            Тя е многоделна, асиметрична, с доста висок цокъл (вдясно има зимник).
Личи, че преди да изпадне в това състояние, е била красива, без да са прилагани допълнителни средства за разкрасяване.

 

            По каменните стъпала отдавна не се е изкачвал никой.
Дървената колонка и капителя на навеса за животните също са профилирани.

Добруджанските къщи на българското население в равнината са едноетажни, с правоъгълен план и компактен обем. Дворовете са просторни и има достатъчно място. Дори къщите да са издигнати над земята, няма необходимост от допълнително увеличаване площта на етажа. Вероятно това е причината в повечето случаи къщите да нямат еркери, но и така те си имат чар.
Отличителна черта е не само профилирането, но и оцветявянето на дървените части с постни бои. В някои стари къщи имало оцветени тавани, а къщите на циганите били даже шарени.
Има още една особеност на добруджанските къщи: когато оборът бил долепен до жилището, на общата им стена оставяли малко прозорче. На него слагали свещта или газената лампа, за да свети, когато отивали да наглеждат животните. Такова прозорче съм виждала и между “в’къщи” и “собата” – в този случай сигурно за икономия на осветлението.
Нашият краевед Любен Бешков пише: “... Къщите на бедното или или средно турско население в Добруджа не са се различавали съществено по своето външно устройство от къщите на българите. По-особено устройство имала къщата на богатия стопанин-турчин: тя била двуетажна. На долния етаж се намирали обикновените помещения, а на горните – предназначените за гости. По-голямо внимание се обръщало на една просторна стая, наричана “диванхане”, чийто таван, врати и долапи са били украсени с най-различни дървени фигури, обикновено съчетани във формата на слижна плетеница. Околовръст в “диванхането” се издигал миндерлъка, на който сядали гостите и мъжете от семейството ...”
Заможните българи преди освобождението също са имали двуетажни къщи. Те не били толкова богато украсени, със симетричната си планова композиция, с наличието на централно помещение и разположени около него стаи, те се доближили до пловдивската възрожденска къща, но никога не я достигнали.
Любен Бешков споменава накратко, че : “... Различни по устройство са били татарските, а черкезките къщи имали особена покривна конструкция: ниски тавани с високи покриви от ежегодно наслаган животински тор...”
Някъде по-нагоре споменах, че добруджанските къщи нямат високи огради. Имах предвид – в сравнение с оградите в подбалканските градове. Застроените чифликчийски имоти безспорно са били оградени с такива – в размирни времена е имало нужда от солидна защита на дома. В селата съм виждала малки дворове, чието застрояване е към улицата, с високи порти, но не между оградни зидове, а поместени между потройките. Все още има огради от натрупани необработени камъни без свързващ разтвор, с височина до 1,50м.
С дворове като карловските и копривщенските, за съжаление, не можем да се похвалим.

Тази скромна постройка е скъп семеен спомен от предшествениците. Собствениците й запазиха автеничността - и отвън, и отвътре. Превърнаха я в база за селски туризъм, която наистина предразполага към откъсване от настоящето и пренасяне в миналото.

Животът на село – с уморителния труд, с недостига на вода, със свирепия вятър и нетърпимата жега, е бил неразривно свързан със земята. Слънцето било часовник – изгрев, пладне, заник. С Гергьовден започвала работата на полето, на Димитровден дюлгерите прибирали такъмите и се връщали по домовете. Хората отдъхвали – до следващата пролет.
Сега е съвсем друго. Каквото да правим, не можем да върнем времето назад.

Когато четох “Чифликът край границата” и гледах филма, си представях, че историята се е случила близо до сегашната граница, край с.Красен, където Йовков е бил учител. Неотдавна разбрах, че чифликът всъщност е бил до с.Стожер. Там минавала границата, когато Южна Добруджа е била в пределите на Румъния.
По отношения на застрояването на чифлиците се знае, че те представляват комплекс от жилищни, селскостопански и складови сгради, заобиколени от обработваема земя.
Попаднах в един такъв бивш чифлик и ето какво видях:

 

            Къщата не се отличава от тези в селата.

Хамбар в чифлик в с.Царичино, община Балчик 

 

Обикновено хамбарът на едно домакинство няма голям обем, конструкцията му е дървена – талпи или плет, има и от камък. Този в чифлика е с много по-голяма площ и обем – продукцията е за пазара. Сградата има симетричен план с покрита площ в средата за товарене и разтоварване.
Наоколо има няколко стопански постройки – за пилета, овце, коне и крави. Те са каменни, но отдавна не се използват и са полуразрушени.
Надявам се, че намерението на собствениците да съживят това наследство ще се осъществи.