Човекът и трудът

За добруджанеца трудът е същност на живота, в него той разкрива себе си. Дори когато смисълът му е прехраната, оцеляването, пак има нещо отвъд това... То е вътрешната потребност на човека да не „стои празен”, да подреди света около себе си („Серафим”, Й. Йовков).

 

В трудностите на делничното битие човекът има нужда от герои посредници, медиатори между своя и един по-смислен, подреден и хармоничен свят. Самите те са като че ли от друг свят – сранни, чудати, ангели серафими и спасители. Тяхната пространствена необвързаност, социална и битова неангажираност ги правят способни да обслужват онези критични зони и мигове в делника, които подлагат на съмнение самата смисленост на живота. Такива герои са Серафим и Петър Моканина ( „Серафим”, „По жицата” – Й. Йовков).

 

В очите на практичния и егоистично разсъдлив кафеджия Еньо Серафим прилича на „таласъм”, „плашило”, „изпаднал германец”. Макар че квалификациите са изречени пред самия Серафим, те не променят неговата добронамереност. Неслучайно той се „явява” по тези места – като небесен пратеник, ангел-хранител, който да върне смислеността на живота. Парите, спестени за ново палто, са опит  да бъде спасен мъжът на Павлина. Постъпката на Серафим обаче има и друга, по-далечна и по-трудна цел – спасение за озлобената душа на Еньо от нравственото престъпление.

 

Изпълненото с кръпки палто на Серафим е знак за многократните му усилия със своя „ангелски” труд да помогне на повече страдащи и заблудени човешки души.

 

За селянина трудът е свързан със земята и неговото битие е подчинено на природния цикъл: пролет – оран, сеитба; лято – копан, жътва, вършитба, беритба; есен – оран и подготовка на земята за нов цикъл; зима – почивка. Ето защо човекът става неспокоен, когато нещо наруши този установен ред, дори когато това е войната. За Стоил от повестта „Земляци” и войната е „работа”, която трябва да се свърши добре. За неговите съселяни – също. Те обаче не чувстват призванието си във войната, защото с пукването на пролетта започват да „чуват”, че земята им „приказва, че тревата расте”. Със сърцата си знаят, че по това време „всеки на нивата си трябва да е”.

 

Певецът на Добруджа – Йордан Йовков – е майстор в обрисуването на моменти от трудовия и домашен живот на селянина. Той умее да придаде особена нагледност на изобразеното, да проникне в душевния свят на героите си. При него дори социалният конфликт може да се превърне в личен и да се разреши чрез помирение на враговете (повестта „Жетварят”). До това разрешение обаче се стига чрез много реалистични изображения на хора и картини. Такива са сцените на веселбата на селските овчари и ратаи в кръчмата, скарването на Гроздан с чорбаджията, картините от домашния живот на двамата герои, пристигането на вършачката и др.

 

С особен възторг Йовков описва труда и най-вече полския труд. Йордан Ковача, опрян на чука си, изглежда „някак особено хубав”: „Гологлав, по една риза само, със запретнати до над лактите ръце, изцапани със сажди, но и издути като въжа жили, здрав, силен, уверен в себе си и в изкуството на ръката си, той цял гореше в благотворната треска на труда, на почерненото му лице и в очите му светеше това вдъхновение, което дават намереното призвание и любовта към него.” Впечатляваща е фигурата на сеяча Нейко, който хвърля зърната и те блясват „във въздуха като златна струя”. Запомня се картината на полето, където героят хвърля семето:

 

 

Картината на възхвала на земята и труда ще открием и в първата повест на Ивайло Петров ( „Нонкината любов”), макар че нейният сюжет има друга насоченост. „Житата се възправят и пукат от сила, сякаш зоват за мирен и благодатен труд. По меките пътища затрополяват каруци, глъч и песен пълнят безбрежния простор на равнината. Като девственица, закопняла за първа ласка тръпне Добруджа в тая тиха жътвена утрин, разгърнала в щастлива премала златната си пазва!”

 

Сред нивите става и възраждането на Гроздан, зажаднял за работа. Йовков е поет на селския труд и на природата, у него те са взаимносвързани. Пейзажът най-често е трудов. Разказите от сборниците „Песента на колелетата”, „Женско сърце”, „Ако можеха да говорят” представят пъстра и разнообразна картина на живота в Добруджа и богата галерия от лица, хора на труда, всеки от които има свой индивидуален образ.

 

Трудът като занаят също изисква себеотдаване. В него човекът влага творческата си искра, дадена му от Бога. Така освен парите трудът носи слава, лично удовлетворение и довежда до прозрението за смисъла на живота и за безсмъртието. За Сали Яшар (Й. Йовков – „Песента на колелетата”) търсенето на този смисъл го отвежда до откритието, че най-доброто, което можеш да оставиш на хората, е да им дариш частица от себе си. Така от материална дейност (правене на каруци) трудът се превръща в духовна – тези каруци са „пеещи”. Те пеят за радост, за болка, те носят надежда.

 

Хармоничността на щастливото, но затворено пространство на майстора Сали Яшар е смутена от тревоги и съмнения. Те се отнасят до смисъла на неговия живот. Образът на героя е изграден с ярки детайли от портретна и душевна характеристика. Противоречието „здрави и силен” и „благ, тих, вдълбочен в себе си” мъж разкрива една ясна натура, която мъдро може да понесе изпитанията в живота. Малкото приказки, които героят изрича, подсказват, че е човек на реалността, но премълчаното и скритото в очите му говори за склонност към размисъл. Много житейски бури са минали през главата на стария майстор. Отдавна е заровил в земята обичната си жена и двамата си синове соколи. Разбрал е цената на щастието и това, че човек е безсмъртен, ако остави нещо на другите. В каруците си е вложил много любов. Те пеят за пътя, където хората се срещат, разделят и отново кръстосват съдбите си. Докато размишлява над тайнството на света, Сали Яшар сякаш сам е център на една вселена. С мисълта и със сърцето си майсторът стига до прозренията за смисъла на благодеянието – то трябва да се прави с мисъл за другите. В мислите му се появява красиво видение - цяла Добруджа, осеяна с пътища, по които се движат пеещи каруци и свързват хората: „С мъка, с нещастия е пълен тоя свят, но има нещо, което стои над всичко друго – любовта между хората.”

 

В изображението на труда Йовков и Ив. Петров могат да се възприемат и като антиподи – особено що се отнася до идеализацията на патриархалния бит и морал. Ив. Петров предпочита иронията, пародията, гротеската. Така се разделя и с „малките” илюзии, и с големите - при него ще се открои едно изображение на българското село, в което пороци не липсват. Изоставянето на труда, пренебрегването му е видяно или като резултат от човешки пороци (пиянство, мързел), или като следствие на душевна криза, която води до самозабрава, до неоправдано бягство от живота („Преди да се родя” – Ив. Петров; „Една торба барут” – Й. Йовков).