Добруджа през погледа на детето

В литературата образът на детето е обвързан със символните внушения на чистота, невинност, ангелско присъствие, искреност и неподправеност на възприятията за света. Детето има способността да се удивлява на света, да го възприема като раждащо се пред очите му чудо, да го досътворява във фантазиите си. Ето защо да се пише за деца е трудно, а още по-трудно е да се види светът през детските очи. Това превръща книгата „Някога” на Дора Габе в уникална книга. По думите на авторката тя съдържа „психологически състояния в картини”. В основата и залягат въпроси, на които възрастните не могат да отговорят, а това кара децата да се чувстват самотни и неразбрани.

 

Написана преди около век, книгата „Някога” ухае на добруджански простори, на угари и пшеници, които вечер притихват, „защото им се спи”. Това е забележително одухотворяване на материалния свят. Няма в българската поетична проза страници с такава психологическа правдивост и дълбочина на прозренията. В тях Дора Габе усеща добруджанската земя като физическо докосване и сливане, като дълбоко преживяване, граничещо с болката. Тези разкази се родеят с „Малкият принц” на Екзюпери и с Андерсеновите приказки.

 

Малката героиня е откривател – тя тръгва по пътя и запомня майчината заръка: „той е най-добър приятел – да не тръгваме никъде без него”. Пътят е предизвикателство – води до кръстопътя – изпитание или до хоризонта – загадка. В детските очи страшното, непознатото, неясното е назовано като празнота. Празнотата в човешкия живот създава объркване, душевен смут. Светът започва да изглежда враждебен, чужд, хаотичен. А литературата се опитва да го преподреди, да върне неговата смисленост. В това число и литературата, посветена на Добруджа – земята на добрите хора  с трудна съдба.

 

Детското възприятие е най-близо до космическата хармоничност. Светът на детето е цялостен и единен, в него всичко живее, диша, твори. Сетивни възприятия и емоционални преживявания се взаимнопроникват и създават една позитивна нагласа към света: „От всичко най-обичам, когато щурците пеят... Косачите покосиха цветята – те са умрели вече, само душите им останаха и напълниха целия свят и сега светът  мирише на хубаво... Колко е добър целият свят! От всичко най-много го обичам... Нивите дишат, като спят и пътят влиза в тях”. 

 

Детето опознава света, асоциирайки новото и непознатото с вече усвоеното „свое” – къщата, двора, майката, люлката, дърветата, пътя. Това са неговите опорни точки: 

„Каква е топла нощта, каква е добра, също като мама...”

 

 

Това усещане за „свое” няма нищо общо с ламтежите за материална принадлежност и присвояване. То е по-скоро детският аналог на сигурността и защитеността и едновременно с това на неосъзнато сливане с Вселената, с безкрайността:

 

 

„Представата за нашата родина ни дава пейзажът, всред който сме открили за пръв път с очи, местата, където сме образували основните си представи за света през нашето детство... Най-хубавото на завръщането в родния град (край) е вълнуващото усещане за близост към всичко и всички -  чувството, че тук си свой” (П. Славински – „Момичето със слънчеви коси”).

 

В литературата образът на детето и на майката са закономерно свързани и обусловени. Мaйката дарява живота и изгражда нравствените опори. Тя подготвя малкото дете да се справя с предизвикателствата на житейския път: „Мама казва, че пътят е най-добър приятел – да не отиваме никъде без него!”

 

Гласът на мама, косата на мама, роклята на мама... зрителните и слуховите възприятия се запечатват завинаги в детското съзнание:

 

 

Детето се плаши от непознатото, далечното. Естественото любопитство го води до плашещи въпроси, а най-естествените и ясни обяснения на възрастните са объркващи за него. То измерва разстоянията не с точните мерни единици, а с усещането за възраст (малка-стара):

 

 

Още по-трудни са въпросите, които се докосват до великото тайнство, до загадките на Битието. Те измъчват детското съзнание, но все още никой не приема тези въпроси насериозно: „Не мога да разбера где съм била, преди да се родя?”

 

Според Петър Славински ( „Пролет в крайморския дом”) трябва наистина да погледнеш света през очите на дете, за да видиш колко той е преизпълнен с очарование и радости. Може би затова ние често си пожелаваме да съхраним възможно най-дълго детето в себе си?!