Любовта и красотата

Вечната тема в литературата има своите проявления и в произведенията, посветени на Добруджа. Човешката красота е естетизирана, тя има магическа сила – укротява и обвързва, заробва и извисява. Красотата е дар и изкушение, ражда възхищението, но и греха. Обвързана с любовта, тя става път към духовната свобода и спасението, но и към престъплението.

 

Най-цялостно проявление темата намира отново в творчеството на Йовков. Според автора моралист копнежът да си друг, да си различен, също има праг и предел. Нежеланието да бъдеш като останалите, поривът по вътрешна разкрепостеност, по друг свят не може да бъде безграничен. Затова той строго съди своите герои бунтари (хора и животни), които трябва в повечето случаи със смърт да изкупят дързостта си да бъдат верни единствено на себе си. Човекът, пренебрегнал нормите на социума, забравил за смирението, подчиняващ се единствено на своите вътрешни закони, трябва да изтърпи и наказанието.

 

Женската красота на Йовков може да се разгледа като част от култа му към красотата изобщо, поставянето и отвъд доброто и злото, както и честото въплъщаване на идеята за доброто във физическата красота. Търсенето на абсолютната красота е в пряка връзка с нравствените възгледи на Йовков, тъй като е еквивалент на идеята за абсолютното добро. Естетичното и етичното у този творец са неразривно свързани. Въпреки това жената в Йовковото творчество изглежда като същество от друг свят, цялостно, компактно, нераздвоено от бита. Тя се врязва в делника, без да бъде негова съставка, и елиминира всичко, хипнотизира и подчинява. Женската хубост у Йовков е недиалогична. Тя е непроницаем свят, безпощадно заслепяваща, но безответна и именно това я прави фатална.

 

Йовковото творчество познава типа на майката, който е слабо застъпен, и на младата жена, която условно може да бъде определена като утешителка (г-ца Шмид – „Частният учител”; Вяра – „Мечтател”), вдъхновителка (Асие от едноименния разказ) и съблазнителка (Албена от едноименния разказ, Славенка от „Грешница”). „Леката”, „галеща”, жертвена и съзидателна любов е противопоставена на езическата, виталната първичната и гибелната, като единият тип жена се свързва естествено със статичността, а другият – с движението и промяната.

 

С образа на жената-грешница е свързан разказът „Албена”. Той не успява да разреши един сложен битиен казус, пред който застава селото, опитало се да съди грешницата, но само попаднало под властта на красотата и, чиято погубваща сила е довела до престъпление (убийството на Албениния мъж Куцар). Творбата остава някак раздвоена в посланията си дали може красотата да е отвъд добро и зло, дали е простим грехът, сторен от любов.

 

Разказът изследва отношението на общността към различния, към нарушената партиархална норма. Събитията се случват през Страстната седмица – празничен цикъл, приобщаващ към жертвата, страданието и прошката. Според свидетелството на двегодишното и дете Албена именно през тая седмица е съдействала за убийството на мъжа си. Предадена от собственото си чедо, тя е признала и ще бъде отведена на съд. А съселяните и спонтанно се събират на мегдана, за да я съдят, но неочаквано и прощават. А когато до нея застава съселяниниът и Нягул и признава, че той е извършил убийството, общността отново променя отношението си към разкаялата се красива грешница. Така привидно тривиалната история за престъпление от страст се превръща в сложен житейски казус, в конфликт между естетическо и етическо.

 

В текста са очертани диспропорции при представянето на двойките Албена и Куцар, Нягул и жена му. Общността чак сега, след престъплението, осъзнава дисхармонията, несъответствието – такова „плашило” като Куцар е женен за „такава хубава жена”. Албена и Нягул са лика-прилика, но когато селото проглежда за тази истина, не може да я понесе, защото то самото може би носи вина, щом е приело за редни нередните бракове – на хубавеца Нягул с некрасивата му жена, на Албена – с неугледния, тромав, прост Куцар, когото всички са подминавали, „сякаш не е жив човек, а вещ.” Тази нередност логично води до другата – на забранената любов, на греховното прелюбодеяние.

 

Имената на героите – както винаги и тук внимателно подбирани от автора, са един от кодовете за прочит. На румънски Нягул означава „нежен”. Красивият мъж признава престъплението си пред общността, решен да извърви с любимата си пътя на изкуплението, да поеме своя дял от греха. Куцар отвежда към „куц”. Куц е и Хефест – най-грозният сред олимпийските богове, комуто е отдадена най-красивата – богинята на любовта Афродита, но и която му изневерява с красивия мъжествен бог на войната Арес. Името на Албена отвежда към „бяло” на латински език и към „зорница” на румънски език. Детайлът, подчертаващ хубостта и, е „това бяло лице”, а когато я водят под стража, слиза от високото, където е къщата и, и красотата и наистина сякаш изгрява.

 

Тази къща е „като че ударена от гръм” – намек за престъплението, разрушило този дом на отсъстваща хармония, любов и щастие. Това място е център на погледите, желанията, срастите, изкушенията. Пременената Албена омагьосва съселяните си, решили да я съдят още в селото, да накажат блудницата. Сега те виждат същата, но и една друга Албена – скръбната красота, натегналият и от мъка поглед обръща сърцата им, после разкаянието им ги трогва, прощаването с детето и ги разплаква. И неочаквано те и прощават. Действат обратно на йерусалимската тълпа, искаща разпването на невинния Иисус. Дядо Власю дори зове на бунт, заявявайки правото на общността сама да съди и помилва. Преобръща се именно този, който е бил най-настървен за възмездие: „Хора, не я давайте! Какво е селото без Албена?” Дядо Власю става подобен на троянските старци, смаяни от хубавата Елена, които вместо да я съдят, благославят божествената и красота, признавайки, че за такава жена могат да се водят войни, че такава красота си струва изстрадването.

 

Образът на Албена се превръща в женски вариант на познатия от народната песен отиващ на смърт хайдутин, пожелал да бъде красив на бесилото. Пременена с най-хубавите си дрехи тръгва и Албена към участта си. Иска само да я запомнят и сега да е най-хубава: „От нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше.” Общността проглежда за красотата, без която животът става едноизмерен, някак празен. Красотата е чудо, празник, тя има опасна и благодатна сила. Греховната красота на Албена има силата да подтикне към престъпление, но и да спаси от злобата.

 

Развръзката (признанието на Нягул и готовността да понесе наказанието с любимата си) обръща наново сърцата. Общността, водена от завистта, търси възмездие. В хармония с патриархалното разбиране на жената като по-виновна от мъжа по презумпция, хората са по-склонни да простят на убиеца, но не и на Албена.

 

В разказа „Албена” грехът е съдбовно свързан с красотата – дар, белег за изключителността на героинята, но и тежък кръст, знак за нейната различност, отделеност от общността.

 

Понякога красотата се трансформира в бунт срещу семейния деспотизъм и порив за свобода. Такава е тя при Славенка от разказа „Грешница”. Тя инстинктивно се бори за правото си да обича според своите сърдечни закони. Подобно на Албена („Млада съм, сгреших. Прощавайте!”) тя по-скоро търси прошка, отколкото да изпитва угризения. В християнския смисъл на деянието извършва грях (прелюбодействие). Баба Иваница – свекърва и – се опитва да възстанови патриархалната хармония, като проницателно съветва сина си: „Прибери си булката и я заведи вкъщи. Прости и!...”

 

Акцентът на извършения от Славенка грях се усеща още по-силно в мълчанието на дядо Иван, свекъра, който седи безмълвен „със строго и замислено лице като икона”. Чувството за срам, което изпитва Славенка, може да се приеме като своеобразно наказание, което се нуждае в такъв момент от прошка.

 

Красотата е магия и изкушение, тя е пленяваща и заробваща, а обвързана с любовта, открива неведоми пътища пред човека. Такава е видяна тя в сборника с разкази на Й. Йовков „Вечери в Антимовския хан”. Сред дима на цигарите и пушека на печените наденици, край тезгяха или масите са се разположили гости, които пият. Лицата на мъжете – сурови, опалени от ветровете, са зачервени не само от виното или юнашката ръченица. В хана ги привлича красотата на Сарандовица – жизнена, властна, силна. В нея има царствено присъствие, което превръща хана в сакрално място на любовта. И двете Сарандовици – майката и дъщерята – са натури, които излючват първична страстност и светлина, здраве и природна уравновесеност. С присъствието си те обещават на изгубените в своите тъмни пътеки мъже пленяващи мигове на щастие. Калмука, дядо Моско, учителят Баташки са изхвърлени от живота хора, които са потеглили към хана, защото се надяват да намерят опора в любовта, омагьосани от красотата на жената. Тя е пресметлива, поглежда и дарява усмивка на този, който разтваря пълната си кесия. Богатият някога дядо Моско става неудачник, пропилява парите си и свършва дните си в мината с „една торба барут”. Но пред хана тропат колелата на каруцата на Матея. А черните като бъз коси на Сарандовица блестят, стройната и напета снага се кипри, сякаш знае, че животът тече и бърза, прегазва хората, променя събитията.

 

Животът на старата Сарандовица също замира, но нейната магия наследява дъщеря и, която със същата сръчност разлива виното в чашите. Дъщерята носи същото опиянение като майка си. Неслучайно Витан Чауш я възприема като царствена и силна. Дошъл в хана след двадесет години, той се усеща така, като в първата си младост. Според традиците на партиархалното общество царствеността на жената притежава особена привлекателност. Двете Сарандовици оказват магнетично въздействие, жестовете им са майчински (готови са да дадат утеха и надежда на безприютните мъже), но поведението им е императивно, своенравно – те вземат решенията кой от гостите – постоянни или случайни – може да спечели благоволението им. В тесния бит на кръчмата Сарандовица – майка и дъщеря – е царица, защото ръководи имота, притежава силата на ума и практичността да се разпорежда сполучливо:

 

 

Царственият аспект е подчертан и в пространственото решение на хана. Той е разположен на място, което изразява идеята за център – пресичат се всички пътища. Това навежда на мисълта за връщането в изгубения рай на почивката, която традиционно може да бъде дадена от една жена:

 

„Ние спираме... и щом обърнем стъпките си към хана и зачуем гласа на Сарандовица, тъмното поле и звездите сякаш избягват далеч от нас и в душите ни изведнъж нахлува сладостта на почивката.”

 

Романтично извисената оценка на Йовков за жената се дължи на проникновеното разбиране за красотата, която жената излъчва. Въпреки че всеки от мъжете изживява по различен начин любовта, за всички тя прониква до самата им същност, озарява ги с трагическа болка (дядо Моско) или с романтична вярност (Калмука), с артистично припламване в неудовлетворената самотност (Палазов). Бързи и резки са преходите от копнеж по празничното към угасване на чувството, защото любовта е глад, който никога не може да бъде заситен.

 

Красотата обаче също може да бъде жертва на „разделното време”. Неприятелските войници газят земята, опожаряват хана, убиват ханджийката и Калмука, който вярно я пази. Те нямат сетива за красотата – само искат да я притежават – на мига. Върху тях не действа магията на хубостта. Затова дядо Гено си мисли: „Бе, дъще, сега ли намери време да печелиш пари, сега ли намери да показваш, че си хубава!”

 

С гибелта на Сарандовица загива един празничен свят за всички самотни пътници, които са намирали уют и радост в живота. Старият Киро Котомана възкликва горчиво: „Останахме си като сирачета.” В този емоционален възглас се оглежда равносметката на страшните злочестини, които могат да се случат, когато се изтръгне чрез злодеяние магията на женската хубост, въздигната от писателя като символ на красотата и живота.

 

Едва ли е случайно, че почти паралелно във времето (1928 г.) излизат книгите на българския писател Йордан Йовков („Вечери в Антимовския хан”) и на румънския писател Михаил Садовяну („Анкуциният хан”). Това е съвпадение на близки по дух писатели, отразяващи човешкия глад по красота  и любов.

 

Пак на мъдреца Йовков принадлежи идеята, че красотата и любовта (в най-широкия им аспект) са път към спасението и възкресението – „Песента на колелетата”. Болестта, която сполита ненадейно ковача-майстора на каруци Сали Яшар, му носи най-много колебания. Тя е изпитание за мъдреца, за силата на душата му да търси пътища на спасение от отчаянието. Сега е най-близко до смъртта, лишен от грижата и ласката на дъщеря си Шакире, която е повикал да го навести. Самотен оплаква съдбата си и хули неблагодарницата. Възкресява го нейното идване – късно в мрака, върнала се сякаш по нишките, които спускат лъчите на месеца. Сали Яшар познава Шакире по звуците на пеещата и каруца. Те са вест за милостта на женското начало, за чудото на красотата и любовта, които могат да връщат от оня свят, към който е изглеждал запътен болният майстор. Шакире си идва, за да развали злата магия на самотата и безнадеждността, да донесе на баща си слънцето на младостта и красотата, женската топлота. С хубостта си лекува, носи радост. Преоблечена в дрехите на мъртвата си майка, Шакире връща времето – Сали Яшар познава в нея обичаната жена, чудното прераждане на майката в дъщерята. Споменът за любимата красива жена свива сърцето на майстора, но и възкресява сякаш младостта и силата му, възражда любовта у него.

 

Шакире е въплъщение на самодивското начало – с хипнотичната красота, с омагьосващата сила на гласа, с двойствената си, загадъчна природа. Името и напомня на едно от имената на самодивата – „сладка”. С нишките на ръкоделието си хубавицата сякаш зашива болния отново към живота, песента и има лечителска сила. Със смеха си превръща гробницата, в която Сали Яшар има усещането, че умира („домът прличаше на гробница”) в дом на радостта.

 

Разказът премълчава защо Шакире е отхвърлила пред Джапар, защо се е бавила да навести болния си баща, защо така бързо прекратява траура по умрелия си съпруг и защо се омъжва за отхвърления преди от самата нея пазач. Тези обстоятелства само открояват чудото на хубостта, на която се прощава, защото носи празника на битието, озарява като слънце света, води и самия баща до прозрението, че „няма по-голям дар” от нея. Всичко и се подчинява, тя е вълшебният лек за страданията, тя е добро:

 

 

 

Самото и име е обещание: жената, която го носи, да въплъщава сладостта от живота.

 

След заминаването на Шакире разговорът с Джапар отваря очите на майстора и за още една истина – че неговият себап вече е сторен – правенето на пеещи каруци е призванието му, онова безкористно благодеяние, към което се е стремял/ Божията му дарба е да дарява радост на хората. Песента на тези каруци става част от разпознаването на близките, на обичаните хора. Тя дава увереност, че човекът не е напълно изгубен сред стихиите на битието, че сред многото пътища на света ще намира онзи, по който ще се връща в дома си. Песента носи вярата, че красотата и любовта спасяват, облагородяват, извисяват.

 

В поезията на Дора Габе красотата и любовта са видени и в неразривната им връзка със земята и родния край. Такива са посланията на стихотворението „Родина” с посвещение:  „На Добруджа”: