Почивката

Редуването на труда и почивката е гаранция, че няма да се загубят ориентирите на живота. Времето за почивка не е просто отмора за тялото, а и връщане към себе си, умение да се постига така трудно постижимото равновесие, в което човекът стига до скрития смисъл на битието. („Песента на колелетата”)

 

Според философите (Кант) почивката след труда е една от най-добрите и чисти радости и няма по-сладка почивка от тази, която е изкупена с труд (Шамфор).

 

Почивката е грижа за себе си, търсене на себе си, откриване на себе си. Понякога цял живот не стига на човека, за да открие „своята почивка”. Затова щастливци са онези мъдреци, които успеят да извървят трудния път до това откритие. Такъв е и Сали Яшар от Йовковия разказ „Песента на колелетата”. Хората от селото познават навика му да приключва работата си в един и същи час, който за другите изглежда твърде ранен:

 

„Никакви увещания, никакви молби не можеха да накарат Сали Яшар да остане до по-късно и да довърши някоя работа, колкото и бърза да беше тя. „Ще я направим – говореше той, - и утре има време, и утре е божи ден”. И той казваше това кратко, но твърдо – и сякаш вече беше далеч някъде, откъснат от всичко, забравил за всичко – и потънал в странна замисленост, тръгваше за дома си,... а хората си мислеха, че ако той бърза да си отиде, не е за да си почине, а за да остане сам със себе си и мислите си.”

 

А всъщност едва ли някой друг усеща сладостта на почивката като Сали Яшар. Умората „на приятни тръпки се свлича от снагата му” и героят се радва на това, което виждат очите му. Той знае много за света, наблюдава всекидневно чудната връзка между светлината и божиите твари в часовете преди залеза. Във вечното повторение, в неизменния ритъм открива божия промисъл, свещения ред на природния кръговрат. В идилията, която съзерцава Сали Яшар, не е изчезнало божеството, щом щъркелите отхвърлят главите си назад, „за да погледнат към небето и към бога.”

 

Почивката е време за самовглъбяване, за лутане в лабиринтите на собственото съзнание и съвест, в горчивите житейски равносметки. Човекът често (като Сали Яшар) е раздвоен между дневното си битие на уверен в реализацията си и нощното си битие на отчаян и търсещ смисъла страдалец. Защото, макар да съзнава неизбежността на смъртта, човекът е непримирим с нея. Затова съзнанието за наближаващата смърт трансформира порива за живот в порив да стори „себап” – безкористно добро, в което да живее и след като си отиде от този свят.

 

За човека на земеделския труд почивката обикновено се свързва с природния цикъл – късната есен и зимата е времето, в което и земята „почива”. В другото време – религиозните празници, с които селският човек се съобразява. Кръчмата, ханът, площадът са топосите, които обединяват човешките съдби („Вечери в Антимовския хан”, „Другоселец”, „Хайка за вълци”).

 

Освен към самовглъбяването почивката е и време за „път към другите”, за разговори, за пребиваване сред общността – на мегдана, в кръчмата, в хана. Това е време за споделяне на впечатления, тревоги, за „разпускане на душата”, дори на търсене на забрава във виното. Сред тези „общи места” в литературата, посветена на Добруджа, на първо място е Антимовският хан.

Ханът въобще е често срещан символ в балканските литератури. Балканите, сами земя-кръстопът, земя-мост, неслучайно имат в своите литератури и толкова микрокръстопътни образи-символи. Мостовете на Иво Андрич, ханът, кръчмата, странноприемницата са места – средища на човешки съдби, място на покой и веселие, на буйства и смирение, на припомняне и забрава, на мечти и заблуди. Този образ е често средище в балканските повествования – от Ганковото кафене в „Под игото”, през Хановете в прозата на Иво Андрич, Садовяну, Йовков, та до прозата на Никос Казандзакис и Исмаил Кадаре. Сред тези ханове Йовковият, Антимовският, излъчва особена светлина:

  

„Ханът на Сарандовица в Антимово не беше само на кръстопът, а на едно място, дето се пресичаха много пътища. И есенно време, когато от цяла Добруджа тръгваха кервани подир кервани коли към Балчишката скеля и към водениците в Батово, нямаше през къде другаде да минат, освен през Антимово, край хана на Сарандовица”.

 

И като своеобразно място за срещи на хората, и като поприще на тяхната освободеност чрез пиенето, Ханът е удобно средище – място за различен тип човешки отношения. Тук писателят Йовков, може би сепнат донякъде от укорите за морализаторство, е по-снизходителен към човешките слабости. В хана наистина се греши, тук пътищата, които се кръстосват от цяла Добруджа, често водят до престъпление, тук се пропиляват имоти и се погубват семейства, но тук като че човек намира някакъв приют на своята свобода, разкрепостяване от принудата на суровия бит, забрава от мъката на живота.

 

В живота на човека има и ситуации, в които почивката, свързана с алкохола, се превръща в начин да се разсичат сложно заплетените през времето житейски възли. В романа на Ивайло Петров „Хайка за вълци” героите, задоволявайки жестоките си страсти, се отправят към Пъклото. Зимната виелица не е просто безразличен фон, който може да се замени с нещо друго; снежната виелица вътрешно е свързана с драмата на тези хора, тръгнали за лов на вълци, но всъщност, за да се самоунищожат.

 

Никак не е случайно, че събитията в романа започват в кръчмата. Макар да се „комкат”, действията на героите са твърде рационални. Те викат, гневно размахват ръце, но в същото време не могат да забравят предишните обиди. Може би под услужливите чарове на виното ще забравят своето минало, ще заживеят в атмосферата на толкова желаната забрава, ще избягат от острите социални проблеми? Лесно се преодоляват тези противоречия само призрачно, лесно е да измамиш съзнанието си, да погледнеш през винените изпарения тлеещата рана, да „потънеш в магията на някакво тайнство”. Но как да се заличат следите, останали в сърцето? Дори един мекушав човек като Солен Калчо не е в състояние да забрави обидите: „Ако човек нямаше памет, като ангел щеше да живее на този свят. От нея иде всичкото.”

 

Алкохолът отвлича човека от реалния живот, въвлича го в света на „безпаметството” – би било добре те кротко да преминат краткото разстояние от кръчмата до домовете си и да заспят мъртво безпомощни. Но как да заличат от паметта си всички унижения, на които са били подлагани, как да преживеят насилието, което е било прилагано над тяхната личност, как да потиснат волята си за отмъщение, когато тя ги подтиква към действие? Тяхното опиянение се оказва всъщност отрезвяване, то възбужда съзнанието им за мъст, подтиква ги към крайни действия. Ловджийската страст не се оказва опияняващ наркотик, който им осигурява самозабрава. Никой от тези герои не тръгва на лов, за да забрави...

 

Героите на Ивайло Петров не са в състояние да забравят миналото, което ги разделя. В мига, когато трябва да забравят под влиянието на изпитото вино или завладялата ги ловджийска страст, те всъщност се опомнят. В главите им проблясват ясни мисли, те започват да се връщат към корените на живота. Въздействието на виното и ловджийската им страст засилват техните душевни терзания и ги подтикват към решителни действия. Снежната буря, стръмният дол със страшното име „Пъклото”, където виелицата се извива като змей, всичко е „кръвно” свързано с драмата на тези хора. Така, тръгвайки от хайката за вълци, те навлизат в стихията на най-страшното явление на природата – самоизтребването на хората.

 

Обикновено те обичат тихата и спокойна природа, която е благоприятна за техния труд, от ранна утрин до късна вечер работят на полето, страхуват се от природните бедствия, но сега попадат под влиянието на отмъстителната тъмна стихия, подтикваща ги да навлизат все по-навътре в Пъклото, което в края на краищата ще погълне техните трупове. Те преминават покрай селското гробище, в близост до дворовете си, за да умрат някъде в неизвестното. Въпреки учудените погледи на жените, те не се спират в домовете си, защото са подгонени от своята „страшна омраза” и натрупана злоба, от неудържимо-отмъстителната стихия, подобна на развилнялата се снежна буря. Човешкото съзнание не може да овладее тъмните инстинкти на отмъщението, то не е в състояние да победи атавистичния нагон за убиване на себеподобните и те стават негови жертви.

 

Героите на „Хайка за вълци” са победени не от природната стихия или от кръвожадните деца на природата, а от собствените си страсти, от животинската злоба, от отмъстителната омраза, която хранят един към друг. Тръгвайки на хайката за вълци, те не успяват да преодолеят вълчето у себе си, което ги тласка в зловещата бездна на Пъклото. Тяхната „почивка в кръчмата” се оказва пътят към вечния покой на озлобените им, наранени от обида и омраза души.