Различията

Литературата, посветена на Добруджа и нейната съдба, може би е най-красноречивият пример за толерантно отношение към различията. Безкрайността на равнината като че ли е научила човека на търпимост и способност да приема другия независимо от етнос, религиозна принадлежност или социално положение. Турци, арменци, цигани, румънци, българи – героите в литературата имат различен произход, но не той определя поведението им или отношението към тях, а реакциите им спрямо критични за човека ситуации – болест, смърт, човешко страдание.

 

Най-убедително разбирането за отношението към различията може да се илюстрира с пространствените модели на света. В творчеството на Й. Йовков в този пространствен модел центърът е отъждествен с веселието, доброто, човешкото щастие, докато далечното, периферното, граничното е определено като място, носещо нещастие, скука, дори смърт. За Йовков всичко, което е въплъщение на идеята за добро, е красиво. Затова другите белези – пол, етнос, религиозна и социална принадлежност, нямат съществено значение при изграждането на внушенията. Не е важно дали героят е бедняк, или богаташ, българин, турчин или циганин, християнин или мюсюлманин – важно е какъв човек е той, доколко се съобразява с нравствената мяра за добро и зло, за красиво и грозно.

 

Склонността светът да бъде представян като безкрайна равнина, в чийто център всичко е хубаво и светло и чиито покрайнини крият ужаси и нещастия, все пак преобладава в творчеството на Йовков:

 

 

Доколкото у Йовков има разграничения, а по-късно и у Ивайло Петров, и у съвременните писатели, изобразяващи Добруджа, те са свързани или с наложените от по-висшестояща сила граници, или със социалната неравнопоставеност.

 

Пространствената периферия е обвързана със злото. За да илюстрира лошата слава на Дурасийската вятърница, Йовков отбелязва: „Лоши слухове ходеха за тая мелница. Далеч беше от селата наоколо, настрана от пътищата.” (разказът „Измама”). Най-ярък пространствен определител на нещастието обаче е границата. Типичен пример в това отношение е разказът „Вълкадин говори с бога”. в него границата е символ на злото, тя не само разделя бащи от деца и брат от брата, но и напълно обезсмисля човешкото съществуване. Това вече не е граница на митичния свят, където живеят страшни чудовища и властва мракът, а реалистичен определитал на човешката жестокост, на безсмислието на войната:

 

 

Много често в литературата границата като носител на злото и човешкото нещастие е заменена от синора („Съд”, „Врагове”, „Несполука”). Пространството вече е различно в сравнение с миналото:

 

 

Необятната и безгранична равнина е насечена от безброй малки граници – синорите. Именно в този нов, реалистичен модел на света синорът е пространствен определител на нещастието, а неговото значение е синтезирало правдивото обобщение за една действителност, в която парчето земя е по-ценно от човешкия живот. В разказа „Съд” за „ивица земя” Андрея пребива до смърт Атанас Куция. Във „Врагове” съселяни от две съседни села водят истинско сражение за „таквоз малко парче земя, че ако някое магаре се отъркаля в него, опашката му ще остане отвън.” В „Несполука” се говори за „вечна война” между две съседни села, за това, че „селяните се мразят и гледат един на друг като на неприятели заради мера, заради пашата на добитъка.”

 

Различията в творчеството на Й. Йовков са илюстрирани особено ярко чрез странните герои – чудаците, особняците, мълчаливите наблюдатели и съзерцатели. Те също нямат траен пространствен определител.  Най-често са хора с необичайна съдба и се отличават с богата душевност – Люцкан („Последна радост”), Серафим („Серафим”), Великин („Свирач на флейта”). Чудноватата външност е отличителният им белег. Серафим е „нито селянин, нито гражданин”, Люцкан е „обут с цървули и бели навои, но всичко това върху неизменния му официален редингот”, дрехите на Рачо Самсара приличат на „някое старо знаме”. Околните ги смятат за „слабоумни” поради неспособността им да се ориентират в заобикалящия ги свят, а всъщност те като че ли живеят в друго измерение на пространството: Люцкан – в света на цветята, Серафим – в света на добротата, Великин – в света на музиката, Рачо Самсара – в света на истината.  

 

Разчупването на цикъла на монотонното ежедневие от някакъв щастлив миг в човешкия живот е от онези „различия”, които се съотнасят с вечността, с абсолютното щастие. В разказа „Частният учител” такъв миг е срещата с необичайната жена – цирковата артистка г-ца Шмид:

 

 

Близостта на г-ца Вяра разрушава измеренията на заобикалящия го свят и за пощенския служител Боянов. В пустинята на безрадостното му ежедневие срещата с непознатата девойка се превръща за него в „звезден миг”:

 

 

Най-непреодолимите различия между хората са провокирани от социално-класовите разделение, особено когато става дума за преход между две различни обществено-икономически и политически системи. Показателен в това отношение е романът на Ивайло Петров „Хайка за вълци”. Романът е изграден въз основа на материал от действителния живот, действието са развива в Добруджа, а авторът се чувства като на своя земя, представя един свят, в който сам е живял, с който се е слял.

 

Действието се развива в едно „забутано от света село”, където селяните поемат своя „старт към живота”. Всеки от тези герои има своя лична съдба, всеки от тях се е борил за „своето”, но ето че започва преустройството на селското стопанство, което в една или друга форма въвлича всички обитатели на селото, поражда непознати чувства и преживявания, променя дотогавашното им битие. Отначало се води „подземна” борба, борба на нерви и издръжливост, после сблъсъците между героите стават открити и прерастват в остри социални конфликти, от чието решение зависи бъдещето на селото.

 

Писателят дава правото на всеки от героите да защити своята вътрешна позиция, да докаже правото си на съществуване. Всеки от тях представлява не само различна прослойка на социалната действителност, но изразява и различна степен на нравствено и духовно развитие. Ивайло Петров разкрива не просто колективизацията на селското стопанство, а преди всичко селския човек в епохата на колективизацията. Героите са показани в светлината на историческите промени. Всички те напълно съзнават, че изграждането на кооператива е неизбежен процес, че техният протест е обречен и напълно безсмислен, но им е скъп самият акт на съпротива – иначе ще чувстват, че животът им не е истински, а е безсмислен и кошмарен. Авторът ги показва как загубват старите си ориентири и как страстно търсят нови опорни точки в живота, за да се почувстват по-сигурни в света. Увереността им в традиционното устройство на света се руши, заедно с това се руши и вярата им в живота, което ги тласка към самоубийство, а в съзнанието им се ражда съмнението за бъдещето на света. Тяхната вътрешна обърканост е цялостна, те започват да се съмняват в смисъла на своя труд и той престава да бъде онова, което осмисля живота им по един естествен начин. Всеки от тях се оказва въвлечен в един голям исторически водовъртеж, усеща себе си вътре в движението на времето, оказва се в средоточието на социалните катаклизми и различия.