Семейството, децата, надеждата

Семейството и децата и в митологията, и във фолклора, и в литературата се свързват с представата за цялостност и хармоничност на света, с надеждата на обикновения човек за безсмъртие. Когато се нарушат хармонията и сговорът в семейството, се разпада и целостта на света („Ако можеха да говорят”, „Албена”, „Чифликът край границата” – Й. Йовков).

 

В литературата ритуалите, свързани със създаването на семейство (годеж, уговорка за зестра, сватба) обикновено се обвързват с традицията на съответния регион, могат да бъдат идеализирани („Сватбата на Василена” – Й. Йовков) и пародирани („Преди да се родя” – И. Петров).

 

С децата човекът осмисля живота си, а когато над тях тегне беда, е готов да повярва и в чудо, за да търси спасение („По жицата” – Й. Йовков). Чудесата се случват, когато добротворци-ангели „се явяват” там, където заплахата дебне човека („Серафим” – Й. Йовков). Заплашени са не само телата, а и душите човешки, когато злобата, завистта и алчността вземат връх в тях. Тогава се явяват чудаците, странниците, за да посочат пътя на спасението,  да подкрепят надеждата.

 

В човешкия живот най-често се откроява желанието за цялостност и хармоничност, за вписване на пътя на човека в общия път на вселената. Пътят като най-общ символ на живота, на избора или на промяната, извежда художествените послания на Певеца на Добруджа – Й. Йовков от природната конкретност на региона (Добруджа) до много по-широк, универсален, философско-разсъдъчен смисъл. Пътят, който свързва селца и хора, се вплита и потвърждава духовната визия на Йовков – да се възстанови разкъсаната връзка с Битието, да се открие пътя към надеждата, към спасението, към бога.

 

Йовков умее да изведе в една завладяваща видимост копнежа на малките, на обикновените хора за обич и разбирателство, за здраве и добруване, за вярата в чудото. Тези проблеми са поставени в центъра на разказа „По жицата” – Гунчо и неговата жена са персонажи на една творба, която е изцяло потопена в мирова скръб. Най-тъжната може би в българската литература. Но и най-оптимистичната, защото те не са самотни търсачи на чудото. С тях е Моканина, човек с вътрешно зрение, който не само вижда бедата, не само я изстрадва със сърцето си, но и мислено потегля „все по теля” заедно с новите си познати по прашните пътища на добруджанската земя. В диалога между скръбния баща Гунчо и добруджанския овчар Петър Моканина се откроява една фраза, обобщаваща страданието: „Не ни траят децата.”

 

Трайното настаняване на злото в живота на скромния продавач на хума от село Надежда се свързва със символичния образ на змията, която ляга върху гърдите на Гунчовото чедо по време на краткия сън след тежкия жътвен ден. Според библейските притчи змията символизира знанието за съществуването на доброто и злото в човешкия свят. Знание, че щом змията носи болест („там, кай, дето беше зъмята ме боли”), тя ще предизвести, че има и изцеление. Значението на този символ – появата на змията като зло, предизвестява желанието за търсачество на доброто. Убитият от мъка баща може да се пита с основание дали неговите съселяни („охолни хора”) не се шегуват с вестта за бялата лястовица, но той не е останал в селото, а е впрегнал малкото конче и в най-усилното време на годината е тръгнал подир миражите. Не слиза от каруцата майката, бди над чедото си, стиска очи, за да скрие сълзите си, а погледът и лови всяко трепване по лицето на мъжа и и непознатия добруджанец.

 

Пътят на тези родители очертава една мислена траектория на срещата с птицата като символ на спасението, на намерената вяра в бога. В този път до тях застава и Моканина с „виждащата си душа”. Прозвището на героя се извежда от румънската лексема „мокан” – жител на планините в Трансилвания, овчар в Трансилвания – обвързва се  с означаване на необщителен, мълчалив човек. Героят от разказа е селянин, овчар, самотник. Тези характеристики го определят като социално равностоен на членовете на пътуващата фамилия човек, който е способен да разбира животните (овцете), съответно и хората, да се съобразява с тях, да ги обгрижва и направлява. Ситуирането му на поляната край запладненото стадо навява асоциации с пасящия овцете на тъста си далеч в пустинята Мойсей, когато му се явява ангел господен. Бог известява старозаветния пастир, че нему възлага да изведе израилтяните от Египет. На Моканина е определено да окаже подкрепа на угнетеното семейство. Той съветва новите си познайници да следват не шосето, а да вдигнат поглед нагоре и да търсят надземни ориентири, тоест препоръчва качествена промяна в търсаческия подход, която е възможна само след осъзнат вътрешен прелом. Жиците („все по теля, все по теля”) могат да бъдат разглеждани като истинското трасе, което трябва да следва християнинът – пътя на Вярата.

 

Йовков не дава отговор дали Нонка ще оздравее, или пък болестта ще затвори младите и усмихнати още очи. Отвореният финал само съобщава скръбния дял на Моканина, който трябва да укрепи нещастниците в техния път, преди вярата и надеждата да са рухнали, защото всяка крачка към вярата е крачка от състраданието към скръбта. Цялостното духовно съществуване се заявява с вярата и страданието. Питането на Моканина „Има ли я?” може да има и такъв отговор: Бог се явява, пращайки бяла вест на онзи, който вярва в него и е извървял пътя на страданието, за да открие спасение и добруване.

 

А би могло да означава и друго – причините за неблагополучията и изход от трудностите човек трябва да търси най-напред в себе си, като се съсредоточи върху вътрешните си лабиринти, застане лице в лице с проблемите и поеме отговорност за тяхното превъзмогване. Така има поне шанс да „отгледа” бялата лястовица в себе си и да се стреми да я съхрани в душата си. Вероятно това е най-сигурният път за духовното ни спасение като хора, за синхронизиране на собствената ни хармоничност с хармонията на вселената.

 

Копнежът по щастливо съжителство в ежедневието между хората е концентриран в образа на Серафим от едноименния разказ. Този герой е вест за надежда, че доброто съществува, че има и хора, обичащи ближния си.

 

Чрез образите на Еньо и Серафим се съизмерват две житейски логики – на егоизма и на алтруизма. Това е разказ за щедростта на бедния. С доброто, което прави (дава парите си на непознатата Павлина, за да заведе мъжа си на лекар) Серафим, ангелът на милосърдието, сякаш отново се опитва да подреди света, потвърждавайки любовта към ближния, вярата в чудото и надеждата в спасението. Така щедър се оказва бедният, а не богатият, милостив е нямащият, закрилник – слабият малък човек.

 

Упованието в чудото, вярата и надеждата в справедливостта са съхранителни за човека. Те са божият образ в него, ангелското, което може да прояви. Може би точно тази надежда ни е нужна и днес, за да градим духовни мостове помежду си, да ги укрепваме с вярата, че общото между хората е много повече от различията. Тогава и всеки ще живее с надеждата, че всяко скитничество е добро, когато завършва в една точка – обичаната земя-майка:

 

 

 

 

 

Остава с надеждата и авторът на тези размисли – че те ще се предизвикат интереса на читателите към съдбата на Добруджа, отразена в литературата. Защото историята отразява фактите и събитията, но литературата им дава „плът и кръв” и предизвиква човешките ни емоции.