Войната

За съдбата на Добруджа и на добруджанци войната има ключова роля. Освобождението (1878 г.) носи само временна радост. На добруджанци е съдено да преживеят още много исторически превратности през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Победите на българите на бойното поле не са достатъчни – България губи Южна Добруджа. За хората от този край това е болка – рана, която кърви. Войната превръща доскорошни съседи във врагове, появяват се граници, които разделят живите от техните покойници в гробищата...

 

Войната не просто отнема живота, тя разколебава неговата смисленост, поставя на изпитание човешките ценности.

 

Има някакво странно обстоятелство във факта, че Йордан Йовков, певецът на Добруджа, на мирния труд, на хармонията и любовта, на добротата и красотата; Йовков – може би най-яркият хуманист в българската литература, започва творчеството си с проблеми от войната. Преди мирна Добруджа да навлезе в творчеството му, идва войната. Тя изиграва важна роля в творческото развитие на писателя. Той участва в нея като боец на самия фронт и я преживява от първия ден на настъплението. Дългът на войника, суровият войнишки бит отключват психологизма на големия художник и неговото взиране в страданието.

 

За него – романтик и мечтател по природа, творец, стремящ се към хармония и съвършенство – войната е най-голямото зло за човека, най-гибелното бедствие – „нова и непокорна стихия, свирепа, разюздана и хищна” („Земляци”), тя е противоестествена на човешката природа – агресия, насилие върху личността и нейния духовен свят. Йовковото отрицание на войната е дискретно, ненатрапено, по-скоро внушено, отколкото ясно и категорично изречено. Всеки трепет, дори най-тънките и сложни движения в човешката душа при сблъсъка и с грубата сила са лично изстрадани от големия творец. Познал и почувствал военната действителност в цялата и суровост, той насочва вниманието си не към външните, видимите промени на света и живота, а към богатата и безкрайно сложна вселена, която хората под войнишките шинели носят вътре в себе си. Войната е зловещата чуждост за света на обикновените хора, тя е неестествено състояние на тотална дисхармония на целия човешки космос. В разказите „При Кайпа”, „Пред Одрин” Йовков пресъздава грозното, т.е. истинското лице на войната чрез взаимнопроникване на историческа правдивост, документалност и злободневност с психологизъм при изображението на тревогите, делничните грижи и героичните подвизи на обикновения войник. Покъртителна е представата за мъртвилото в душите на хората, които жадуват за мирен труд, семейна ласка, красота и творчество:

 

 

Не физическите рани причиняват болка на хуманиста Йовков. Не физическата смърт, не разораните от бойни снаряди полета са толкова страшни. Много по-жестоко и брутално безсмислено е поругаванео на щастието и радостта от живота, на чисто човешката нужда от любов и близост. Колкото и покоряващо да е видението на ескадрона, излязъл като облак и обагрен от слънцето, колкото и мъжествена красота и юначен подвиг да символизира, той само подсилва идеята за безумния трагизъм на войната („Белият ескадрон”).

 

Писателят, участник във войната, не е могъл да остане безпристрастен зрител не само на страданието, но и на подвига на войника. Той се слива с войнишката маса, навлиза в проблемите на човека, застанал пред ужасяващото лице на смъртта. Подвигът е изобразен като душевна издръжливост на селяните във войнишки шинели, като тиха печал пред смъртта, като усилие да се подчини трудовата психика на военното ежедневие.

 

Подвигът краси делото на героичната българка Шина от Добрич. Тя цял ден носи вода с кобилица на българските войници, за да облекчат жаждата си и да охладят в жегата прегрелите от стрелбата картечници („Българка”). Подвигът придава яркост на младата учителка, която повежда по тайни пътеки ескадрона („Водачката”). Такава красота носи и мълчаливата постъпка на Стоил от повестта „Земляци”, който изнася на ръце подпоручика и пада мъртъв с него до цъфналата шипка; гордият порив на Никола („Земляци”), който полита в атака и повлича с устрема си смутените войници.

 

Като човек и българин Йовков се възхищава от героизма на българина, но изобразява голямото страдание, разрушителната стихия на войната. В образа на войника Йовков търси преди всичко човека, изявен в своите постоянни връзки с живота, защото войната не е начало и край на съществуването. Нещо повече – най-съществената му част е извън нейните параметри – в спомена за миналото, в болката по родното, в мечтата и носталгията по нормален, естествен живот.

 

Героите на Йовков от военната му проза – вътрешно освободени личности, които живеят по неписани закони, по повелята на сърцето и съвестта си – чудаци, мечтатели, странни, душевно богати люде – дълбоко страдат, попаднали в тази нова действителност. Пресъздавайки проникновено техния трагизъм – с няколко незабравими детайла, реплики или картини – по своеобразен начин той отрича войната.

 

Йовковите земляци от едноименната повест са споени в едно общо пространство от мирно време. На фронта те пренасят своите навици, предишните си тревоги, спомените си. Тази подсъзнателна нагласа на героите носи усещането за нарушената житейска логика. По свой начин земляците от село Брешлян търсят своето духовно съхранение в света на спомените. Най-устойчивият е Стоил, защото най-силно желае да прави това, което с любов е вършил – да оре земята, да погледа по Великден хорото.

 

По време на война е нарушено универсалното равновесие, а човекът е захвърлен в драмата на съществуването: разбити врати и прозорци като „кухите очи на скелет”, безутешен плач на жени и пеленачета („Балкан”), села, превърнати в ад („Седемте”). Раздялата с дома, с труда, ежедневните навици разкъсва битието и оставя непреодолима празнота. Йовковите герои запазват своята идентичност, завръщайки алтернативния друг свят – на спомена. Стоил „слуша земята, която го вика, и търси нощем ароматите и като лунатик”. Живко от „Чудният” пише странни знаци по зида, които само той  може да чете.

 

Мъчителната драма на човешката душа, терзанията на сърцето изпълват повествованието в разказа (определян често и като новела) „Последна радост”. Писан три години след края на Първата световна война, след един не особено дълъг период на преосмисляне и мъдро успокоение, с този разказ Йовков създава своеобразен мост между минало и настояще, между суровата действителност на фронта и завинаги унищожения патриархален свят. Десетте фрагмента, чрез които е конструирана творбата, разполовяват двата свята; на мира и на войната. Моралистичната позиция на автора се заявява в две насоки от сложния образ на Люцкан. Чудатият цветопродавач, мечтател и поет се противопоставя със своята странност на общността в мирно време, но има и своето значещо място. Противопоставянето на Люцкан на войната, неговата различност в колектива на груби, напрегнати от възможността да бъдат убити, мъже е още по-драстично. В първата част на разказа героят е ситуиран сред общостта хармонично. Един мечтател с „безобидната и безгрижна душа на птичка Божия” доставя радост на хората, защото продава цветя. Цветята установяват връзката между естетичното и етичното в прозаичното пространство на всекидневието. В поведението на Люцкан има своеобразно двойничество. Неговият покровител – инженерът – е истинският автор на алегоричните значения на цветята, които научава от различни справочници. Той изнамира „езика” на цветята, а Люцкан го превръща във въздействаща реч, която извежда хората в алтернативния свят на поезията и красотата. Люцкан е странен и чудат и в мирно време (между другото той се вписва в цяла редица странни и чудати образи в малкия провинциален Добрич). Във войната обаче, под напора на всеобщия абсурд, сред калта, холерата, Люцкан е не само жалък, а нелеп в големите си войнишки дрехи и с дървения кръст на кепето. Не може нито да се защити, нито да проумее грубите гаври и закачки на войниците, сами изпаднали в стрес и ужас, че могат да бъдат убити всеки миг.

 

Унищожаването на подарената му от непозната девойка хризантема, стъпкването и в калта от войнишките ботуши довежда Люцкан до крушение на илюзиите. Болката на духа е толкова голяма, че му остава „последната радост” – да протегне ръка към нежното бяло цвете – контрапункт на почернената от пушечни гърмежи и човешки трупове земя.

 

Пророческите думи на лудия дядо Слави за жътвата, която иде, се сбъдват, осмислени от духовитото слово на местния философ Рачо Самсара – настъпило е време за „страшна, безмилостна война – най-голямото зло на земята.”

 

Войната „пожънва” всичко – тела, семейства; умъртвява нравствените устои на човека. Според езика на цветятя хризантемата е символ на непорочност, тъга и раздяла. Белият цвят в Йовковата военна проза се явява в антитеза на червения (кръвта, огъня битките) и на черния (барута, топовете, обгорялата земя). Бялото не е само цвят на другостта, а сияние, което се свързва с порива към вечното, със спасението и надеждите, с подвига на българския войник („Белият ескадрон”). Белите рози в едноименния разказ се обвързват със сакралното. 

 

Цялото пространство на този разказ („Белите рози”) е разделено според вертикалната опозиция горе/долу. Розите в градината на Гергилан олицетворяват нравственото пространство. Техният стопанин е назован метафорично с цветето, което е емблема на пищния цъфтеж – символ на живота. Във външния вид на осемдесетгодишния старец с дълга бяла брада е персонифицирана представата за Исус. Той възприема света с неговата противоречивост „отгоре”. Душата му е усмихната за живота, вечно млада.

 

Долното пространство се олицетворява от опълченеца Спас, който варди моста. Героят е наблюдателен, но видимостта му е ограничена – вижда улиците, тълпата, смъртта. Бдителният и мрачен човек обаче достига един миг, същностен за неговото „спасение” към доброто, милостта и алтруизма. Гергилан спуска по зида една голяма китка за учителката Ангелина, с която тя ще изпрати своя любим Митьо на фронта като офицер. Същата китка пада на земята, докато те се целуват за сбогом, и е стъпкана от тревожните и забързани хора. Прегазването на цветята носи идеята за унищожаването на живота, любовта и красотата от войната, загатната като фон от екота на сраженията недалеч от селото.

 

Войната сее гибел, унищожава красотата – такова е посланието на разказа „Белите рози”. Чрез контрастните цветове, в които е обрисувана учителката, авторът внушава идеята за войната-смърт. Името на героинята (Ангелина) напомня за серафичната чистота; червената рокля, с която е облечена преди тъжната раздяла, говори за жизненост. Силен е цветовият контраст в края на разказа -  белите рози сега са „засъхнали, напрашени, черни като тръни” храсти. Учителката е облечена в черно, лицето и е бледо, очите и гледат земята.

 

Страхът и мълчаливата болка на Спас, неволен съучастник на раздялата между влюбените, променят „неспасения” Спас към добро. Доскоро е виждал Ангелина като въплъщение на греха, защото вътрешната му природа се съпротивлява срещу естествените пориви на любовта и младостта. Във вечерното „лунно” безцветие душата му приема като лична болка плача на влюбената жена и той изживява предчувствието и за раздяла с любимия. Китката наподобява булчински букет – символ на трагично и възвисяващо бракосъчетание между мъжа и жената. Докосването до тяхната болка „спасява” Спас от злото в душата му.

 

Страданието, причинено от войната, може да се види и в разказа „Песента на Солвейг”. Младата виолончелистка Аня търси спасение в изкуството. Преди свой концерт тя става свидетел на тъжна сцена на раздяла – възрастни родители изпращат на фронта своя син – офицер, Младата жена се връща към красивите спомени от младостта, дава си сметка, че войната е променила живота на този млад мъж, свирещ някога на цигулка. Тя придобива увереност, че с музиката си може да окрили хората в хаоса на техния объркан свят. На втория и концерт залата я аплодира много дълго – публиката е разбрала, че музиката извира от сърцето и. В най-страшното време големият хуманист Йовков извежда значимата мисия на изкуството като спасител на духовните ценности.

 

Творческият свят, светът на милостта и добруването между хората е алтернатива на войната. Приемането на войната като труд не запленява съзнанието на обикновения българин, защото е труд с обратен знак и с извратена нравственост. Ето защо воините труженици са обхванати от меланхолия, от особена лудост, която стига до абсурд, тъй като трудът им по време на война не ражда плод. Осеяната не със семена, а с трупове земя, е безплодна, черна и пуста, мъртвите са хаотично множество без бъдеще. Тези мъртви могат да се завърнат в родната общност само в сълзите и воплите на своите близки като спомен.

 

Във военната си проза Й. Йовков вижда човека с неговата трагична участ и с болката от изгубената топлота на дома. Многолико е Йовковото „не” на войната. Рядко изречено директно, то звучи в думите на героите. Няма разумно обяснение за един баща, загубил синовете си, при това – гробовете им са разделени с граница – между две държави:

„Кой хвърля брат против брата и син срещу баща? Защо доброто го няма, а злото се шири?” („Вълкадин говори с бога”). Изпълнените с горчивина думи на героя са изобличение на моралната неистинност на света, на фалша, безотговорността, на безразличието към другия, на отчуждението... Чрез неговите въпроси-упреци човешкият свят се разкрива тревожен, конфликтно напрегнат, нелек, абсурден. За тази абсурдност героят обвинява Твореца, държи го отговорен за несъвършенството на творението му.

 

В същността на Йовковите герои е заложено положително, градивно начало. Те трябва да създават живот, не да рушат и да убиват. Техният свят е безкрайно далече от войната. И толкова човешка топлота има в изпратените по жеравите „писма” на земляците към родното село Брешлян! („Земляци”). Йовков познава добре този свят, обича тези грубовати, по своему красиви селяци. Прекланя се не толкова пред патриотизма на воините в тях, чиито очи наистина се „премрежват и овлажняват” при звуците на химна „Шуми Марица”, а пред силния дух, пред съхранената човечност на хората във войните. В „Земляци” писателят казва: „Тук почиват 84 долни чинове” – това е надписът на един дървен кръст. „По-долу следват номерата на полка, бригадата и дивизията”. В тази статистика е стаена цялата му болка, мълчаливият му протест срещу абсурда на войната, обезличаваща и погубваща човека. С всеки убит умира и по един човешки свят – неповторим в своята единственост, уникален. 

 

Белетристът категорично отрича взаимното изтребление между хората. Затова и персонажите в повечето му разкази са дегероизирани, затова е и дисхармонията между духовен свят и физически портрет. Не толкова физическата смърт и телесната болка интересуват автора – нравствените страдания на героите му са далеч по-болезнени. Тази болка въплъщава и йовковската му присъда, и по йовковски дълбоката мъка по нарушената хармония, по изгубената човечност.

 

В поезията темата за войната е разгърната най-вече при Дора Габе. Родената в равнината поетеса болезнено изживява болката от раздялата, от факта, че родният и край и родният и дом вече не са българска земя:

 

 

 

Лирическата героиня се измъчва и от чувството за вина. Силната и връзка със земята е насилствено прекъсната, но това не облекчава мъките на душата: